Реших в хубавото време да разходя баба ми, която е с деменция, в Северния парк.

Има нов път, по-пряк и по-сенчест. Избрах него с идеята да не я напече много, но същевременно да е на въздух.

Тръгнахме.

Смеехме се.

Опитвах се да я накарам да си спомни как сме си играли заедно в детството ми.

Помоли ме за вода. За секунда бръкнах в торбичката, а тя изчезна от периферното ми зрение…

Беше се строполила, след като кракът й се бе заклещил в зеещата дупка между ужасно наредените плочки…

Цялата е ожулена, в кал от главата до петите, разтреперена!

Сега, вместо да обядваме, чакаме пред хирург да каже има ли комоцио или не…

Едни тъпи плочки, които могат и трябва да са наредени правилно, почти осакатиха/убиха баба ми! Можеше да си счупи крайник, глава…

Деца също минават, тичат…