„Труп на жена (Евгения), открит захвърлен в куфар“…
„Труп на жена (Кристина), намерен в багажник на кола“…
„Труп на жена (Анита), на който попадат баща ѝ и двете ѝ дъщери”…
За съжаление, това не са извадки от сценарий на филм на ужасите, а части от новинарски статии, описващи реални жертви на епидемичното домашно насилие у нас.
Тези три случаи са от по-известните в последно време. Те, обаче, след време ще бъдат също забравени. Забравени като онази жена (Елена), чийто бивш я застреля в заведение; като жената (Виола), която бе заколена от партньора си; като жената (Дарина), която бе убита от бащата на детето ѝ, който впоследствие умъртви и него.
Забравяме имената на предишни жертви, защото следват следващи такива. Вчера по медиите бяха историите на Елена, Виола и Дарина, днес на дневен ред са Евгения, Кристина и Анита, утре – предстои да видим…
Предстои да видим, защото никоя жена не е в безопасност. Не е, защото и Елена, и Виола, и Дарина, и Евгения, и Кристина, и Анита, не са си представяли в началото на отношенията с конкретен мъж, който са обичали, че именно той ще ги убие.
Един насилник може добре да се прикрива, избухвайки в момент, когато никоя жена не очаква и не е подготвена.
Че са важни промените в закона срещу домашното насилие – безспорно важни са, но по-същественото е да започнем да променяме разбирането на хората за домашното насилие. Не, не бива да мислим, че не трябва да се бъркаме в отношенията между двама, когато за единия от тези двама тези отношения могат да бъдат фатални!
Чувал съм и то от хора, които възприемам за емпатични по принцип – „това си е между тях”, „ще намерят път помежду си”… Настръхвам от тези думи, от това възприемане на ситуацията… За бога, как може жертва и насилник да се разберат?! Примерно – тя да го помоли той да я бие само по прикриващи се с дрехи части от тялото, за да не личи?! Или по-сериозните удари да са по време на лятната ѝ отпуска?!
Жестокост е да изискваме от една жертва да търси път към насилника си. Насилникът няма да се промени, да, ще обещава, но в действителност с времето ще става все по-брутален и все по-жесток. Жертвата от своя страна ще става все по-слаба – не само физически, но и психически – с още и още по-ниско самочувствие, със задушаващите стени на страха и най-вече на срама какво допуска да се случва с нея.
Само че не го допуска тя, а всички ние, които продължаваме да „не чуваме, да не виждаме”, изобщо да „не знаем” за домашното насилие.
Нужна е промяна в манталитета. Спешна промяна. И подаване на ръка на всяка жена, която има нужда от подкрепа и помощ, а не от зловещи съвети – „не се разделяйте (не се развеждайте) /в името на децата/“…
Последното с това – да си остане жертвата при насилника, за да имали децата им баща, е може би най-мръснишкото, което може да се посъветва, защото психиката на тези деца се скапва необратимо. И вдругиден – като станат големи – за момчетата ще е приемливо да бият, а за момичетата ще е нормално да ги бият…
