Не съм нормално момче. Категорично!
Не се интересувам от (никакъв) спорт, не желая да се събирам с компании на моята възраст, а още по-малко пък съзнанието ми бленува да съм собственик на автомобил.

Когато преди три години навършихме пълнолетие, почти всички мои съученици изкараха книжки. Искрено се вълнуваха от факта, че вече са шофьори. Бяха щастливи.
Аз се радвах за тях, всеки трябва да изпита щастието.
Аз не изкарах книжка, дори не се и замислих по този въпрос. Е, качиха ме горе-долу насила веднъж да ме учат, да опитам поне, но бързо-бързо прекратих обучението и всичко приключи.
Ако някой ме попита защо не искам да съм шофьор, имам и друг отговор освен баналния „Не искам“. И отговорът е следния „Не се чувствам сигурен и не желая да поема риск за своя и за чуждите животи“. По същия начин не се чувствам сигурен да стана хирург, архитект… Тук не става въпрос за страх, за комплекси, а за простичкото осъзнаване, че за това не ме бива. Точка.

Дълбоко съм убеден, че не от всеки става шофьор. Както и не от всеки става журналист, фризьор и каквото ще да е. Шофьорът трябва да е психически годен, да е с бързи реакции, но най-вече да е спокоен – да не налита на бой, ако някога се случи да го засекат. Честно казано: всеки може да се помъчи и да вземе книжка, както да се помъчи и да вземе диплома за почти всичко. Но остава въпросът – „Бива ли МЕ?“. Индивидът трябва да намери силата да бъде откровен, защото колата е машина, която умее да убива!

Масово родителите с удоволствие плащат курсовете за правоспособност за управление на МПС, но не им ли минава през акъла, че освен тапия е нужно истински да умееш да бъдеш отговорен шофьор?
Не осъзнава ли и държавата истината, че не от всеки младеж става примерен шофьор?

Не коментирам разправиите за това купуват ли се или не книжките. Защото изобщо не е важното. Кой шофьор помни листовките си, дами и господа? Тази суха теория се забравя на часа след изпита, не остава в паметта дори за година… А често при кормуването кандидатите са по-подготвени от изпитващите. С толкова хъс са репетирали за това да бъдат шофьори.

Основното, което трябва да се промени, е общественото мнение по въпроса за случващото се след книжката. Не може по най-безотговорния начин да връчиш мощен автомобил в ръцете на човек без опит! Това е равносилно на самоубийство и изобщо не е жест, присъщ на добри родители…
Трябва да се осъзнае и друго – скъпите коли не водят до престиж. Обществото ни масово раболепничи пред онези с джиповете. Да, завижда им, да, мрази ги, но мечтае да е като тях. Така учим и младите. „Виж го баткото с каква кола! Ех, сине, сине, с учене това не се купува – колко ли вдига?!“; „Русо гладно нема, дъще! Каква кола някой чичо й е подарил, как ли върви това бижу…“.
И децата мечтаят някой ден да са като баткото, като каката. Порастват, взимат книжка и се размазват на някой завой, карайки неразумно, за да пробват дали техните по-скромни коли могат да достигнат бижутата…

А вече дори не дочакват книжката, карат дори без нея. Вчера едно 22-годишно леке без книжка уби мъж в Нови Искър… Сгазил човека, докато се е правил на мъж пред спътника си, негов приятел…
Та питам го този – Мечтаеше ли да си убиец? Добре ли се чувстваш сега? Доказа ли си, че имаш топки? Че си същински пилот от Формула 1?
Помисли върху отговорите, младежо, помисли.

А обществото ни да помисли докога ще загиваме по пътя, повече дори и от война?! И кога ще престанем да слагаме колата пред човешкия живот.