Вчера пътувах в маршрутка.
Четях задълбочено книга, когато едно момче поиска да седне до мен. Изправих се да му направя място и се учудих, че желае точно тук при положение, че е неделя и има много празни места. Сетих се, че и аз като малък имах мания да съм на точно определена седалка и отдадох настояването му на това. Той се настани с усилие. Бе задъхан. Аз отново потънах в сюжета на творбата, доколкото ми позволяваше лошия шофьор, който явно бързаше за обедната ракийка…

Пет изречения по-късно дочух въпроса „Как се казваш?“. Реших, че някакви се запознават. Но когато чух същата питанка на по-висок тон, придружена с докосване на ръката ми, разбрах, че отклик се очаква от мен. Отговорих с име, без бащино и фамилия. Здрависахме се. Тъкмо отворих книгата отново, нов въпрос – „Имаш ли игри на телефона?“. Поклатих глава отрицателно. Нов въпрос – „Къде учиш?“. Обясних и получих неочакван комплимент – „Как си студент като изглеждаш като ученик?!“.

С момчето неусетно се заговорихме и той сподели „Току-що най-добрият ми приятел ми се подигра“  (разбрах, че е държал да се настани до мен, за да намери отдушник) – попитах го защо другарят му е постъпил по този начин с него… Очаквах да са се скарали за нещо дребно, но не… „Ами, каза, че ми се подигравал, за да ме кали“. След това набързо разказа, че целият му клас, всички шестокласници до един му се подигравали, че е пълен. Приятелят му общувал с него извън училище, но когато били там се държал с него като с враг и му се подигравал наравно с останалите, даже отказвал да пътуват заедно, макар да живеели на една улица. Това момче нямаше как да знае, но поведението на „приятеля“ беше класически конформизъм… Заявих му, че според мен това не е приятел. Той не отрече, явно вече сам бе достигнал до този извод. Допълни, че го и ритали, защото е пълен като топка. Възмутих се. Питах къде са учителите му, къде са училищните психолози?! Бил се оплаквал многократно, но те не предприемали действия. Съветвали ли го да не обръща внимание. Е, класната му съдействала преподавателят по физическо да го изпитва отделно на края на срока, а иначе бил свободен да не посещава часовете. Когато все още ходел в съблекалнята и по време на тренировки го побърквали. Макар и нахално искам информация какво правят майка му и баща му по въпроса… „Те казват, че трябва да отслабна и че децата ме мотивирали така“. Ехо, Закрила на детето, спите ли?!?! И тези още се водят родители?!?! Намирам сили да се успокоя и да му дам истински приятелски съвет защо е важно да отслабне и как да го направи за себе си, а не за квази-приятели, квази-съученици, квази-родители. Той се чуди как давам препоръки като съм слаб. Вадя телефона и показвам на снимка как съм изглеждал, когато бях 98 килограма. И тогава той с насълзени очи пита „И теб ли те подиграваха и биеха?“. Как да му кажа не? Как да го излъжа и да кажа да? Как въобще е възможно едно дете по дефиниция да приема, че насилието е норма???????? КАК КАК КАК КАК КАК КАК КАК КАК КАК КАК КАК КАК КАК КАК КАК…

Комуникацията между деца и родители е прекъсната отвсякъде!!! ГОЛЯМА ЧАСТ ОТ РОДИТЕЛИТЕ НЕ ПОЗНАВАТ ДЕЦАТА СИ, НЕ СЪЧУВСТВАТ НА ДЕЦАТА СИ, САМО ДЕКЛАРАТИВНО ОБИЧАТ ДЕЦАТА СИ!!!

И децата се борят, доколкото могат, с насилието, което преживяват ежедневно. Появяват се дилъри, които ги подвеждат и заробват. Появяват се и суицидни мисли. А се появяват и опасни личности, които може да манипулират детето, че са му приятели и да му сторят ужасяващи неща. Представете си, че това момче онлайн или офлайн се довери и сподели това на неподходящ?! Косата ми настръхва… Когато децата имат нужда трябва да се търси специалист, който да помага!