Скъпи приятели,
пожелавам Ви изключително успешна 2022 година! Нека Вие и Вашите близки бъдете здрави и щастливи!
Днес се чувствам като достигнал ниво №2022 в някаква игра. От една страна, тая надежда в себе си да се „представя“ добре през следващите 365 дни, от друга страна, ми е тъжно, защото все пак толкова любими мои хора /пряко и преносно/ не „прескочиха трапа“.
Смятам всеки от нас е имал момент, когато си е мислил за произхода на света. Извън научното, на което избирам да вярвам, къде на шега, къде като вид вътрешна питанка, съм си начертавал следния сценарий — ами ако някоя свръхразвита цивилизация ни е поставила тук, на тази планета, и прави проучване колко бързо ще се самоунищожим, не намирайки път едни към други? Как може в такъв случай, а и изобщо, да победим непреодолимата смърт? Не мисля, че е през непрежалимост за покойниците. По-скоро е чрез водене на достоен живот, в който се стараеш да правиш добрини. Та именно това се надявам да правя и тази година/това ниво, и всяка/о следваща/о… Да подхвърляме дарове в ръцете на другите, а не змии и гущери. Да караме близки и по-далечни да се усмихват, а не да реват, или поне да плачат само от смях.
И да, оценката ни за нашето собствено поведение не бива да бъде непосредствено преди края /ковчега, кремацията не са лечители на съвестта/, а трябва да е ежедневна. Ако сбъркаме, да се извиним. Ако ни наранят, да дадем прошка, независимо дали отсрещната страна е осъзнала какво е направила. Това освобождава. Излизаш от един затвор на терзания, на търсения на „Ама правилно ли тя/той постъпи или не с мен“.
Не знам кое е по-трудно – да се сърдиш на жив или на мъртвец? Да, първият може да дойде някога и да ти стисне ръката, да се извини за „лошата дума“. Вторият вече го няма, няма го и туй то. Но ако от покойния вече няма как да дочакаш вестта, че съжалява, то заслужава ли си да прекараш живота си в очакване на живия да признае, че е сбъркал, че е „стъпил накриво“, че те е „настъпил“? Не, не и пак не. Обичаме себе си, когато не съдим другите. И може би намираме или ще намерим покой, когато се примирим, че другите не са нас, тоест те постъпват по тяхному, а ние по нашему. Обичайна е човешката грешка да забравяме своите лоши постъпки, докато преувеличаваме чуждите. Ами, не печелим от това поведение. Влизаме в мъглата на самозаблудата и там зацикляме. Понякога даже няма измъкване! Другото пък – да се обвиняваме непрестанно, също не е за предпочитане.
Всеки прави и хубаво, и лошо. Идеални, сиреч ангели, няма. Така че нека живеем спокойно, това е важното. И нещо съществено, тъй като не се знае ще достигнете ли Вие следващото ниво/следващата година, или пък някого, на когото държите: не се пестете да му кажете добра дума или „Обичам те“. Виждайте близки, приятели сега, действайте, не оставяйте за „утре“ /тоест както с тютюнопушенето, отслабването и т.н. – утре като синоним на никога/. Ей богу, днес сме тук и днес трябва да го ценим. Утре може и да няма!
