Много ми хареса филмът „Думи по стените на банята“. В него става дума за онова, което особено у нас, е табу, а именно може ли човек с биполярно разстройство, шизофрения и т.н. да живее нормално, да обича, да бъде обичан…
Ако трябва да сме честни – предразсъдъците пречат на хората с различни заболявания да живеят нормално, а не толкова самите болести. Масово не се наемат на работа хора с увреждания. Не увреждането им пречи да са изпълняват задълженията, а стереотипа „НЕнормален не може да се справи“. Знаем добре, че дори във фирми с обособена квота за хора с увреждания, на тях не им се дава шанс, а просто се назначават служители с фалшив ТЕЛК и готово, целта е изпълнена…
Абсурдно, но определението за ненормален е бариера за допускане на сляп, глух, човек без крайници до онова, което обозначаваме всички като нормален живот. Иронично е, но вярно.

И ми стана кеф, че във филма „Думи по стените на банята“ пречката за любовта между момиче и момче не е нежеланието на нейните родители, противопоставянето от страна на неговите, разминаването между светогледите, а независещата от него причина, че страда от заболяване. Смел подход е зададеш такава посока на сценария, на филма, защото веднага ще се появи някой /тоест много/ и ще рече „Защо пък това красиво момиче да си провали живота с неговото заболяване?“. Да, това е първата, водещата мисъл. Сякаш тя засенчва най-важното: пита ли го някой това хубаво момиче какво иска за себе си?! Дали пък не е склонна да рискува, да избере чувствата пред пресметливостта как може да намери друг Ромео, който не е обвързан с диагноза.
Дори момчето, главният герой, не я пита. Опитва се да я прогони от него, да я отврати, да я отблъсне. И как не? Той я обича, следователно не иска тя да страда, а в съзнанието му е заложено, че всеки около него страда.

Именно тук е разковничето, че човек е склонен да се самообвинява. Майка му плаче, защото няма лечение, и той веднага решава, че той е виновен. Знаете, така се случва и с децата на разведени родители. Според тях те са причината.
Не искам да спойлвам, но филмът има хубав финал. И то не само че двамата герои се събират, тоест успяват да го освободят от демоните му на омраза към себе си, а най-вече, че момчето успява да приеме пастрока си като истинска фигура на баща, който е до него, след като собственият му не е издържал заради диагнозата му.
Изводът е категоричен – всеки може да намери общност, която да го приеме. Няма как да се харесваме на всички, няма как всички да ни възприемат, но това не означава да се откажем, да загубим надежда, да спрем да търсим нашата група.

Щастлив съм, че това филм съществува. Той служи в две посоки. От една страна, за хората с даден недъг, заболяване да осъзнаят, че няма нужда да се самобичуват. От друга страна, че да приемеш другия започва с това да не поставяш диагнозата му пред скоба.

Спомням си Ксавие Долан в ролята на Майкъл в „Песента на слона“ какво каза на д-р Грийн, изигран от Брус Грийнуд – че иска да не чете досиетото му, а да го приеме на база разговора, който тече помежду им. На него му бе омръзнало да бъде представян пред останалите с болестта си, а не с личността си.