В последните няколко месеца, покрай организираната от мен за първи път в България конференция на Европейската мрежа на асоциациите на съдебните заседатели (ENALJ), не спирах да хваля нас, българите, и страната ни пред чужденците.
С повод и без повод сипех суперлативи, защото чувствам, че така е редно – не да плюем своето, а да го извисяваме в очите на околните.Имаме много положителни черти:
- Не сме студена нация. Да, шумни сме, някой път и по-люти, но ще подадем ръка на ближния. Поглед към дарителските акции нагледно доказва, че ще дадем от това, което имаме, за друг.
- Грижим се за близките си и след като навършат 18-годишна възраст, и след пенсия. Не изритваме децата си след пълнолетие, рядко изпращаме старите в дом на грижите на друг, някой непознат.
- Държим на образованието. Е, има частична мотивация „моето гардже е студент“, но все пак. Също така съхраняваме читалищната дейност, осъзнавайки колко съществена за подрастващите е тя.
Ала помежду си е важно да си кажем и някои нелицеприятни истини, които ако имаме желание, може да променим. Например – всички се имаме за експерти по всичко: от футбола, през колите до (гео)политиката. Не признаваме майстори, анализатори, отхвърляме авторитети с „Абе ти ли на мен ли ще ми кажеш?!“. Позволяваме да ни манупилират до степен да се прехласваме пред диктатори и човеконенавистни режими… Същевременно се избиваме по пътищата в гонене на егото и криворазбрана мъжественост, която впрочем се комбинира страховито и с хомофобията, и с домашното насилие.
Същински тюрлюгювеч от несигурности, от неразбиране на света и мястото ни в него. Все мислейки, че някой нещо лошо ни мисли… Все търсене на отговора „Кой ни крои шапката на нас, българите???“. А реално никой. Опознавайки хора от тази, от онази държава разбираме, че не само ни харесват, считат ни за равни, но сме им интересни, искат да научат повече за нас. Просто трябва да сме по-отворени, захвърлили притеснението!Но това и може, и трябва да се случи след като изкореним най-лошата си черта – да не подкрепяме другите българи при някакъв успех.
Една българка се опита да принизи успеха ми да докарам ENALJ в България. Защо го направи? Ами защото след като тя не е съумяла да го стори, решава, че е нужно да строши радостта ми. Но моето евентуално временно нещастие, неразположение, няма да осмисли собствената ѝ особа. Може би за един миг, да, но след това?Същото наблюдавам сега около Георги Господинов. Под статиите за феноменалния му успех, спечелването на награда „Букър“, заедно с преводача Анджела Родел, се редуват положителен и отрицателен коментар.
Не знам как е възможно някой да не се радва, че българин спечели толкова престижна литературна награда?! Лично аз, признавам, не съм вярвал, че ще доживея българин да спечели „Букър“. И не защото нямаме талантливи писатели. Боже, имаме много златни пера, но толкова малко български книги, за съжаление, биват превеждани.Но сега Господинов отвори вратата и това ще е само началото за българските творци.
Той също така ни учи защо трябва да изкореним най-лошата си черта – да не признаваме успехите на други българи.
Ами защото реалността е, че всеки един успех на българин, стъпва на успеха на друг българин, преди него. Стъпка по стъпка светът разбира за нас! И ни оценява!