Никога не съм бил с усещането, че любимите ни хора са в гроба… Не, в никакъв случай! Смятам, че душата – именно онова, което сме обичали, което ни е обичало, остава някъде. В рай ли, в пространството ли, нямам представа, но знам, че в моменти, когато съм изпитвал силна нужда, душите са ме навестявали.
Да, нито съм ги виждал, нито сме разговаряли (натъртвам на последното, защото някой „доброжелател“ веднага ще се възползва да ме обяви за душевноболен). Просто съм възприемал, че са около мен, че ми оказват подкрепа. Може да е внушение, но така избирам да вярвам.

Както и да е, не чувствам гробищата за вид сакрално място. За мен е от значение следното:

• Първо, докато любимите ни хора са били живи, да сме полагали грижи за тях, а не ала „след дъжд качулка“;
• Второ, истинското уважение е да ги помним и да ги споменаваме не само по задушници.

Днес, обаче, запалих цигари за покойните. Запалих е силно казано, защото понеже не пуша, не съм дърпал и цигарите само димяха, но притваряйки очи, между пушека, се върнах за части от секундата в годините на забавните семейни сбирки, където между „Наздраве!“, се водиха неспирни разговори. Всички едновременно бърборихме един през друг, един върху друг, но си се разбирахме, всеки знаеше за какво става въпрос, а сладките приказки бяха прекъсвани само от „Искаш ли още храна?“ и разбира се, смях.

Днес на гроба също течеше разговор, но в монологична форма. Припомнях си (им) случки. После поплаках. Накрая ги успокоих, че съм добре.

Припомнете си близките. Кажете им няколко думи. Да знаят, че сте ок.

И накрая завършвам със следното:
След нас остава мъничка снимка на гроб. Няма място в този живот за злоба и алчност!