Автор: Мимо Гарсия Възрастни Сексуална ориентация

Мимо Гарсия: Още през 1977 г. сексологът на ГДР Зигфрид Шнабл обявява хомосексуалността за сексуална ориентация, а не за болест

Мимо Гарсия:

Обикновено отговарям, но не обръщам сериозно внимание на коментари. Един такъв, обаче, ме ядоса:

СЗО призна п*д*расите и др. ЛГБТК хора за нормални. Тази организация се финансира особено от Бил Гейтс и подобни. Медицината обаче няма как да признае грешките на природата за норма.

Ядоса ме, защото се цели внушаване, че хомосексуалността произлиза от ЕС и Америка и че нормалните /визирани са като нормални единствено хетеросексуалнитетрябва да бъдат защитавани.

Сега на този абсурден коментар няма да отговоря аз, а ще дам възможност да отговори Зигфрид Шнабл.
Шнабл е сексолог и психотерапевт, чиято книга „Мъжът и жената интимно“ е издадена още 1977 г. почти навсякъде из Съветския съюз и присъдружните държавиУ нас – две години по-късно.

Може да обозначим творбата му като настолно четиво на милиони граждани по въпросите за интимността и може би първият толкова сериозен и задълбочен труд по темата, достъпен за толкова голяма като брой публика.

Не е преувеличено да обявим Шнабл за първият, който отваря път на диалога за секса в съветския свят, където всичко е премълчавано от срам. Той разчупва притесненията и позволява на читателите да се опознаят и разберат.

Та Шнабл, тъй четен, превеждан и публикуван, има цяла глава (№10) в книгата си, озаглавена „Хомосексуалност у мъжа и жената“.
Искам да подчертая, че глава №10 е ОТДЕЛЕНА от глава №9, именувана „Отклонения в половия живот“.

Именно в главата „Отклонения в половия живот“ Шнабл описва ВЛЕЧЕНИЕТО КЪМ ДЕЦА И ПЕДОФИЛИЯТА, ясно подчертавайки, че хомосексуалността не може да се приравнява с педофилията и че има педофили – и хетеросексуални, и хомосексуални и че НЕ ВСИЧКИ ХОМОСЕКСУАЛНИ СА ПЕДОФИЛИ, КАКТО НЕ ВСИЧКИ ХЕТЕРОСЕКСУАЛНИ СА ПЕДОФИЛИ.

Това ясно искам да го отбележа, защото в днешно време извъдилите се уж консерватори се опитват да вменяват хомофобия чрез страха, че хомосексуалните ще прелъстяват и спят с децата на обществото, избягвайки истината, че огромен процент педофили са хетеросексуални.

Ще дам само един пример – Mr. Cruel (Г-н Жесток). Педофил плячкосвал момичета, изнасилвал и гаврил се с тях, а накрая и убил едно. Мога да изредя дълъг списък, но не е това целта на редовете, които пиша.

Казах Ви – давам думата на г-н Шнабл. Връщаме се към глава №10:

Глава №10 „Хомосексуалност у мъжа и у жената“

Много от това, което бе представено в предишната глава, беше на границата на разбирането за нормално чувствуващия човек. Вероятно за него ще бъде още по-трудно да разбере как е възможно някой да пожелае като интимен партньор и да обича личност от същия пол: мъжът — мъж и жената — жена.

Впрочем не бива да се счита, че който случайно е имал полови контакти с лице от неговия пол, е хомосексуалистТакива контакти, дори интензивни и ясно сексуално мотивирани, си спомнят много хора (според анкети в различни страни — от 10 до 40% от населението)Те са ставали най-често в младежката възраст и по време на изолиране от другия пол, напр. в интернати, казарми, на кораби. По-късният нормален полов живот не се е повлиял. Освен това съществуват психически бисексуални хора, които могат еднакво да копнеят за мъж и за жена като любовен и полов партньор. В следващото изложение ще става дума само за изявените хомосексуалисти, които предпочитат лице от същия пол, когато имат възможността да избират или могат да се съвъкупляват само с него.

Хомосексуалните личности се различават независимо от посоката на влечението им твърде малко или изобщо никак от всички насУчени са се мъчили да открият телесни и характерови особености у тях и не са стигнали до единно становище. Типичен хомосексуалист не съществува. Все пак сред тези хора има някои особености в телесния строеж и преди всичко — някои характерни черти на личността, които са по-широко разпространени и по-изявени, отколкото всред хетеросексуалните (така се наричат обичащите другия пол, каквито са повечето от хората). Тъй като жените много по-трудно съобщават за хомосексуалната си склонност, по-голямата част от изследванията са проведени на хомосексуални мъже. От дълго време са известни две групи: едната се образува от активни (мъжествени) мъже, които и в еднополовото партньорство с удоволствие поемат активната роля. Към другата спадат пасивните (женствени) мъже. Те преобладават и поведението им е по-очебиещо. Походката им често е предвзета, ситна, полюляваща се. Много от тях имат мека и къдрава коса, нежна кожа и сравнително широк таз. (Само по тези белези не бива в никакъв случай да се вади заключение за хомосексуалност. Това се изяснява едва когато се знае сигурно кой пол е желан и предпочитан.)

Женствените мъже още от ранно детство се сприятеляват по-лесно с момичета, отколкото с момчета. По-късно те не опитват абсолютно никакви контакти с жени, противно на мъжествения, агресивен хомосексуален тип. Те се чувствуват привлечени от зрели, здрави мъже. „Ах, ако можех да бъда жена, за да се отдам, както трябва на приятеля си!“ — така въздишаше един неженен, млад музикант над своето страдание. Хората от този тип са склонни към прекалени грижи за тялото, суетни са и с удоволствие носят крещящи модни дрехи.

Хомосексуалистите са много чувствителни, бързо се обиждат, раздразнителни, неуравновесени, лесно поддаващи се на влияние, нервно лабилни, даже невротични. Тези свойства често произлизат от конфликтите с обкръжаващите ги, в които изпадат често заради сексуалната си структура. Известни са интересите и надареността на хомосексуалните в изкуството и естетиката. И те са допринесли за културните постижения. Но хомосексуалисти се срещат във всички професии — сред работниците, чиновниците, учените. Техните способности, постижения и социални характеристики не са нито по-добри, нито по-лоши от тези на хетеросексуалните.

Доколкото партньорството засяга чувствения живот, той не се оформя съществено различно от този на мъжа и жената. На тях им е отказано щастието на родителството и на семейството; те дори трябва да внимават да не бъдат открити като „двойка“, защото това ще доведе до клюки по техен адрес. Вероятно това, а не хомосексуалната им същност е причината за честите смени на партньора, което между другото е довело до широко разпространение на венерическите болести сред тях.*

Предразположените към хомосексуалност предпочитат като партньори зрели мъже (това са т.нар. андрофили) или юноши (ефебофили)[1]. Почти без изключение вторите ги грози опасността да злоупотребят с хомосексуални действия спрямо малолетни.
При лесбийките[2], както още се наричат хомосексуалните жени, също се явяват подобни възрастови предпочитания, но не така категорични. Лесбийските партньорства тревожат по-малко обществеността, тъй като прегръдките и нежностите между приятелки, както и съжителството им се разглеждат като нещо по-обичайно от толкова близкото приятелство между мъже. Лесбийската любов се среща при дълготрайно съжителство на жени, напр. в пансионите за момичета и харемите. Понастоящем то се наблюдава преди всичко в наказателноизправителните заведения. Понякога партньорката бива завладявана и защищавана от конкурентките с агреоивни ръкопашни действия. Между хомосексуалистки могат да се разиграят и остри сцени на ревност.

Така както женствените хомосексуални мъже се свързват с удоволствие с мъжествения партньор, в лесбийските отношения едната от двете жени играе винаги активната, мъжката роля. Тя дори започва да отговаря на мъжко име и играе мъж, докато другата се държи като отдаваща се, женственоласкава жена. Тези роли се запазват (респ. се предпочитат) и в интимното сношение. Единият от двамата партньори е най-често инициатор, активно действуващ.

Често се поставя въпросът, как хомосексуалистите се сношават помежду си. Анатомофизиологическата еднаквост на партньорите улеснява вживяването в поривите на другия, но изисква друг вид сексуален контакт, който изглежда необичаен на хетеросексуалните хора. Най-честите начини са взаимното ръчно или орално задоволяване. Жените лесбийки научават също трибадията (взаимното притискане на гениталиите едни о други) или активната страна употребява (много рядко) изкуствен пенис.

Хомосексуалистите чувствуват също така често потребността от сношение, както и хетеросексуалните. Тези от тях, които нямат постоянен партньор, обикновено не могат да се сношават често. Състоянието на „сексуален глад“ тласка непостоянните мъже към онези паркове или обществени тоалетни, които са известни между тях като места за установяване на контакти. С приканващи погледи, жестове и забележки те търсят да се запознаят там с мъже със същата полова потребност. След ужасяващо кратко познанство те се споразумяват и се сношават без много приготовления. Това е също така по-типично мъжко, отколкото хомосексуално, тъй като лесбийките (поне културните) стават по-близки едва след дълго ухажване и приятелство.

[1] Ephebus (гр.) — младеж на 16–18 г. (б.ред.).
[2] От името на о. Лесбос (б.ред.).

Сред лаиците се разпространяват все още най-странни мнения; ще назовем само някои: хомосексуалността се счита за порок, за резултат от деморализация на живота, за сексуална разпуснатост, за последица от самозадоволяването, за израз на лош характер, за развратност; най-после се мисли, че тя се дължи на пресищане с другия пол. Всички такива „теории“, които се застъпват все още от някои специалисти, не почиват на каквито и да са научни основания. Последната от споменатите теории се самооборва, тъй като съгласно логиката и пресищането със собствения пол би трябвало да води отново до хетеросексуалност. А това не се случва. Макар далеч не всички причини и условия на този сексуален вариант да са проучени, днес ние знаем на какво той се дължи и преди всичко, че гореспоменатите теории са неверни.

Част от изследователите приемат, че хомосексуалността е предизвикана от влияния на околната среда и преди всичко — от определени неблагоприятни психически условия на развитие в детската и юношеската възраст.

Според най-старата теория за това отклонение хомосексуализмът се базира на преживяно еднополово прелъстяване. Според мнението на повечето специалисти теорията за прелъстяването не издържа повече критика. Хетеросексуалните хора си спомнят за подобни изживявания, които те не са последвали. Прелъстяването само по себе си не е в състояние да насочи влечението към собствения пол, ако то не е било вече насочено нататък; изключение правят може би онези младежи, които са били прелъстявани по такъв начин още преди пубертета, и то много често.

Много психотерапевти считат хомосексуалността за невроза, душевно обусловено смущение, предизвикано от тежки инциденти в миналото, които са блокирали пътя към другия пол — напр. твърде силна привързаност към майката при лошо отношение към бащата. Трудно и почти невъзможно е тези обяснения за възникването на еднополовото влечение да се докажат точно.

Изследователите, които считат предпоставките за развитието на влечението в хомосексуална насока за унаследени или вродени, т.е. заложени още по време на ембрионалния[1], респ. феталния[2] живот, предлагат по-убедителни аргументи: хомосексуалността е приблизително равномерно разпространена по света, изявява се рано, не се поддава на лечение, проявява се еднакво при еднояйчни, но не и при разнояйчни близнациКои биологични фактори имат значение за развитието на хомосексуалността, не се знае до днес. Изследванията, проведени неотдавна от Дьорнер в Хумболтовия университет в Берлин на плъхове, изглежда, се доближават до причинността на тази аномалия. Центърът на съвокуплението в междинния мозък има две части — една за женското и другата за мъжкото поведение. Едната от двете трябва да доминира функционално, за да се изяви женското или мъжкото поведение. Още в ембрионалния стадий тестикулите отделят в кръвта половия хормон тестостерон, който активира функционално мъжкия център на съвокуплението. По такъв начин в по-късен стадий то доминира и подбужда мъжко сексуално поведение. Ако самецът не получи в този стадий на развитие тестостерон, възможно е у него да се развие центърът на женското поведение. Ако непосредствено след раждането се кастрират мъжки плъхове, т.е. ако им се отнеме тестостеронът, то в зряла възраст те проявяват хомосексуално поведение дори ако им се инжектират мъжки хормони. Самките се маскулинизират и по-късно добиват „лесбийско поведение“, ако веднага след раждането им се дават мъжки полови хормони, без да се кастрират. По пътя на андрогенната стимулация е било възпряно развитието на женския дял на центъра на съвокуплението, мъжкият дял е взел надмощие и го е запазил независимо от вида на по-късния хормонален приток. От тези наблюдения следва, че определянето на бъдещата насоченост на половия нагон става още по време на формирането на центъра на съвокуплението.

[1] Embryo (гр.) — зародиш до края на осмата седмица след оплождането на яйцето (б.ред.).
[2] Foetus (старолат.) — плодът от деветата седмица на вътреутробното развитие до раждането (б.ред.).

Съществуват ли някакви изгледи за желаещите да се лекуват? При сегашното състояние на науката те са минималниВсички форми на лечение, преди всичко психотерапевтичните (хипноза, психоанализа, отклоняващи сеанси и т.н.) са вече опитани с много мъка и загуба на време. С изключение на малко, и то все още оспорвани изключения, равносметката е следната: върналите се към хетеросексуалността хомосексуалисти са или все още хомосексуални, или изобщо не са били хомосексуалниВ най-добрия случай третираните мъже се научават да се съвокуплязат с жена, но не и да я обичат. Това, че са сътворили деца и сключили брак, не е доказателство за излекуване. Лаиците и дори някои лекари съветват хомосексуалистите да сключат брак, защото мислят, че те ще се пренастроят и ще привикнат към другия пол. Такъв съвет е безотговорен и такива бракове най-често приключват трагично. Във всеки случай те остават едно домакинство без любов, дори ако сношението им се удава. Партньорът бива използуван само за самозадоволяване. По-често неговото тяло предизвиква отвращение. Страданията на оставената без любов и нежност жена, която най-сетне се досеща, че мъжът й държи повече на мъжките си приятели, са големи. (Това не означава, че всеки мъж, който се скъпи в любовта с жена си, е хомосексуалист.)

Други възможности открива бракът за бисексуалните, които, така да се каже, са в състояние да обичат и в двете посоки, и за онези, които са пропаднали в еднополови връзки, защото са търсили заместител на липсващите разнополови сношения. Но и в тези случаи бракът може да се препоръча само по съвети на специалиста психотерапевт.

Лекарственото и преди всичко хормоналното лечение има някакви шансове за успех също само при бисексуалност. То не е в състояние да обърне напълно посоката на влечението, а само може да го отслаби и да улесни овладяването му.

Възможностите за лечение на хомосексуалността съвсем не се изчерпват с опита да бъде върната към хетеросексуалността. То би могло да тласне по-чувствителния пациент най-напред в неврозата и би следвало да се предприема само в младата възраст. По-късно то е почти винаги без изгледи за успех.

Хомосексуалистът трябва да се научи да се примирява с факта, че живее в един свят, в който най-малко 96% от хората имат различно от неговото полово усещане, и общественото устройство, моралът и обичаите, доколкото се отнасят до половете, не могат да отговарят на неговите склонности.

Хомосексуалните действия са били наказвани и в много страни все още са наказуеми — поне когато са между мъже и ако имат подобен на съпружество характер. От сексологична гледна точка това е една напълно безсмислена диференцировка. Още в XVIII век в Холандия за това са били произнасяни и изпълнявани смъртни присъди.

След постепенното смегчаване на наказателната практика в Хитлерова Германия след 1933 г. тя отново била силно изострена. На нацисткия жаргон хомосексуалистите са били наричани „хаймани“[1] и трябвало да бъдат изтребени, за да се предпази германският народ от израждане. Действително те са били наказвани за нищожни контакти между мъже не само със затвор, но и с масово унищожаване в концентрационните лагери.

Аргументите, с които винаги са били обосновавани законите срещу хомосексуалистите, бяха опровергани без изключение от науката като неоснователни. Дори предположението, че хомосексуалността застрашава прираста на населението, се оказа заблуда: статистическите сравнения показаха, че премахването на наказателната отговорност не повлия цифрите на раждаемостта.

Религиозните възгледи се вливат отдавна в общественото мнение за тези полови действия и ги обременяват (в християнската религия) с атрибута на греха. Днес все повече водещи представители на двете вероизповедания (католицизъм и протестантство) пледират за освобождаване от наказателна отговорност на хомосексуалното поведение.

Страхуваха се, че при смекчаване на законодателството вариантите на половото влечение ще се разпространят и хомосексуалистите ще организират клики, застрашаващи по-силно младежта. Във всички страни, където хомосексуализмът не се наказва, това не се потвърди. Точно обратното — опозиционните сдружения се разпуснаха, а изнудванията и шантажите на базата на сведения за сексуалните влечения на жертвите намаляха.

Без съмнение, когато родителите се изправят пред факта, че техният син е хомосексуалист, те са шокирани. Но те трябва да помислят, че той тъкмо сега се нуждае от тяхното разбиране и доверие, вместо да го охулят, опозорят или дори изпъдят от семейството и да го оставят сам с неговото нещастиеТова важи и за учителите, респ. възпитателите.

Както в редица други страни, и в ГДР са направени изводи от резултатите на проучванията върху хомосексуалността. Въведеният в сила през юли 1968 г. наказателен кодекс не съдържа параграфи, които да застрашават с наказание еднополовите действия. Юношите обаче са солидно защитени от закона. Параграф 151 гласи: „Възрастен човек, който предприеме полови действия с непълнолетни, се наказва с лишаване от свобода до три години или с условна присъда“.

[1] Der Sittenstrolch (нем.): от die Sitte — нравственост и der Strolch — хаймана, скитник (б.ред.).

&&&

*Да, напълно съм съгласен с Шнабл. В минисериала „It“s sin“ („Греховно“), разказващ драматичната история на ХИВ – водещ до СПИН, много от заразяванията стават случайно между стесняващи се от хомосексуалната си ориентация мъже, които набързо правят небезопасен секс тогава.

&&&

В много отношения тази писана през 1977 г. книга е остаряла, но е забележително как Зигрфид Шнабл се противопоставя на официалната линия и директно заявява, че има хомосексуални хора и не, няма как да се лекуват, защото не са болни.

Така че, моля, да се престане с опитите да се нагнетяват антиевропейски и антиамерикански настроения чрез хомофобия, защото хомосексуалността я има, откакто светът го има и е видно, че светило в сексологията на онзи строй, предишния, го е признал!

image

Описание на снимка:
Мимо Гарсия с книгата на сексолога Зигфрид ШнаблМъжът и жената интимно“, в която още през 1977 г. обявява хомосексуалността за сексуална ориентация, а не за болест

Вашият коментар